Златко Желев. 37-годишен, улегнал, зелени очи, леко нашишкавял, търси… Всъщност, нищо не търси, защото си има прекрасна съпруга, палавичък 6-годишен син и страхотна работа – журналистическата в Dnes.bg. През 15-те си години трудене е бил къде ли не – тръгнал е от Demo TV, минал през закритото InfoRadio, през ковачницата „Панорама“ в БНТ, стигнал до Dnes.bg и… казва, че тук си оставил сърцето, май завинаги. Интересите му… са свързани с всичко. Казва, че най-важното е здравето – клиширано, но факт. Той е един от участниците в предстоящия workshop на Фондация “Лекови”, който е посветен на темата за дигиталните медии.

Откога се занимаваш с онлайн медии, предпочиташ ли ги пред традиционните и защо?

Снимка: Личен архив
Снимка: Личен архив

Ще станат вече 7 години, ръка ми подаде Любо Леков, през 2007 година. Тогава заедно открихме вярната магистрала и се пуснахме по нея, за да станем №1. Защо ли? Защото на хората им беше писнало да гледат телевизии, да слушат радиа, без да им се предоставя възможността да мислят, разсъждават, тълкуват, коментират. Е, ние им дадохме всичко това, а и още нещо – жар, с която всички ние, в екипа, се забавлявахме докато пишехме, и поднасяхме информацията за тях, нашите читатели.

Какво липсва или пък има в излишък в съвременните онлайн медии в България?

О, разнообразието е огромно – новинарски, аналитични, скандални, копи-пейст, жълти, че и още по жълти. За всеки по нещо, за всеки вкус, нали? Липсва ми обаче хъсът, стилът, най-вече свободата. Свободни медии вече няма, няма какво да се лъжем. Но пък можем да се борим, за да променим това. Да докажем, че журналистиката не е само слугинаж към тази или онази власт. Журналистиката е онази, която трябва да пречупи политическото говорене през призмата на човешката история, да омекоти тежките икономически цифри и проценти, за да разберем какво имаме в портмонето. Да покаже лицата на хората, проблемите им, да изведе на преден план бъдещето, тъй като миналато отдавна е ясно, че и мрачно, няма какво да се ровим в него – за това са историците, нали?

Липсва ми позитивизмът, добрата новина, онази, която ще извади на показ позастиналите ни усмивки.

На какъв етап сме от дигитализирането на услуги в България или казано по друг начин – кога най-накрая ще започнем да си вадим шофьорските книжки по интернет?

Няма такъв етап – електронното правителство е бръщолевене на властта и нищоправене. Наливане на едни европари от пусто в празно. Дано все пак го доживеем. Иначе хвалбите, че това ще стане електронно, онова ще стане електронно, отдавна се въртят в обращение. Административни сайтове – бол, но влезеш ли в тях, загубваш ума и дума – регистрираш се, цъкаш, кликаш и накрая… тази платформа е в разработка…

Защо пове4ето млади хора в нета пи6ат така? За или против правописа онлайн?

Най-простото обяснение е: защото векът е такъв – онлайн, но това, разбира се, не оправдава и не трябва да заклеймява неграмотността на децата ни, а още по-малко – на колегите журналисти. Пълен ли ще е членът, кратък ли – учи се в училище, а не като започнеш да списваш статии. Неграмотността води до незнание, а незнанието – до простотия. Нещата зависят от нас, от вас… повече четене, по-малко чатене.

Ако имаш неограничени възможности за създаване на свой онлайн проект, той ще е?

Истории, истории, истории. Човешкото, разказано и поднесено по увлекателен начин, допълнено със снимки. Всеки един от нас носи своята история, която иска да разкаже, всеки има своя проблем, който чака решение, всеки има своите мечти, които чакат реализация. Какво по-хубаво от това да можеш да ги споделиш и да се надяваш на протегната ръка, която да ти помогне. Знаем, че без вуйчо владика нещата у нас трудно стават, но винаги има начин – няма начин да няма начин. Трябва да вярваме, да вървим крачка по крачка и успехът ни е гарантиран. Не всичко е пари, приятелю, не всичко е пари!

Какво бъдеще предричаш на българските онлайн медии?

Не е розово, за съжаление, нито пък жълто – за радост. За щастие, обаче, времената на пасквилите отминават и ще отстъпят място на смислената журналистика, списвана от качествени колеги, в правилни медии. Още малко е нужно да си повярваме, да се обединим и да изкажем нещата на глас, с истинските им имена и лица. Посъбудихме се, видно е, но все още се намират нечии дебели глави, които ни убеждават, че българският народ е прост, че обича да бъде воден за носа и да му се показва кое е правилно и кое – не.