Няколко пъти ми се случва да говoря с приятели за хели ски и да разбера, че в техните представи спускането по склона започва след скок от хеликоптера. Всъщност и аз имах подобни заблуди, преди да изпробвам. Това ме мотивира да опиша какво се случва в един ден, в опит да отговоря на въпроса : “Струва ли си да се пробва?”
Ден втори. Събудих се в 7 ч. от звън на камбана, идващ от коридора. Дори и буден, чуствах се още като в сън, заради часовата разлика. Намирах се в хижа в Скалистите планини, някъде из Британска Колумбия, Канада и спрямо София са 9 часа назад. Хижата бе на стотици километри отдалечена от най-близкото шосе и до нея може да се стигне само с хеликоптер. Предната вечер бях пренощувал в хотел на летището в Калгари, а там се озовах след дълъг полет от Лондон.
След като си измих очите и т.н. се отправих към фитнес залата, в която щяхме да правим загрявка. От опит знаех, че трябва максимално серизно да подходя към “заграването”, въпреки че тези упражения никак не са ми любими, но мисълта, че ме очаква ден с екстремно натоварване, ме мотивира да бъда дисциплиниран.
След 45 минути упражниения си помечтах за почивка в стаята, но моят приятел Алек, с когото бяхме заедно във фитнеса, ми каза: “Не, Любо, няма време.”
Всъщност Алек беше причината да съм в Канада. Десет месеца п0-рано ми бе предложел да отидем петима приятели на хели ски. Неустоимото предложение включваше по-малък и маневрен хеликоптер – точно за групи от 5 скиора.
На закуска получихме информация за метерологичната обстановка и плана за деня. Бяхме първа група, а това значеше, че трябва да действам бързо, тъй като подготовката преди тръгване е доста стресираща. Имах около 30 мин., защото излитахме към 9:10 ч. и трябваше преди 9:00 да съм в пълно “бойно” снаряжение – готов за излитане. А това означава да избера дрехите спрямо метереологичните условия, които варират от -5 до -30°C, а също да взема и настроя transceiver-а (приемо-предавателни устройства за лавини), радиостанция и раница, в която има лека лопата за разряване и сгъваема дълга пръчка за търсене в сняг.
Винаги когато бързаш може да забравиш нещо – така че опитвах да бъда спокоен, за да направя всичко без излишно лутане, а това при мен е почти невъзможно .
Както и да е, успях и в 9 ч. бях навън заедно с другите от групата. Там беше и нашият ски- водач за деня. Той провери дали всичко с оборудването ни е наред . След което, коленичейки, заехме места, които да ни позволят да се качим бързо в хеликоптера.
Процедурата по излитане и кацане изисква сериозна концентрация и екипна работа, защото всичко трябва да става много бързо. А когато хеликоптерът се приземява буквално над главата ти и те връхлита силна въздушна струя с много сняг, определено е доста стряскащо (да не каже плашещо). Освен че е адски шумно, едно от изненадващите неща е въздушната струя, която те оставя без дъх и инстинктът за самосъхранение те кара да искаш да се обърнеш с гръб към хеликоптера, но това е погрешно, защото трябва да следиш с поглед къде ще се приземи машината с големите перки.
След като хеликоптерът кацна, пилотът ни кимна с глава и всеки бързо зае мястото в кабината – личеше си, че имахме опит и това значеше, че можехме да разчитаме един на друг. След като отговорникът на групата Ларс (това му бе 11 път на хели ски) се увери, че всички сме закопчали колани, затвори вратата и подаде сигнал към пилота, че сме готови. Той издигна машината и се отправихме в посока … някакъв връх. В района има над 250 трасета за спускане и нямах идея къде отиваме.
Пристигнахме неусетно – беше ми трудно да повярвам как за минути се издигнахме в посока север, много далече от хижата и над 1000 метра вертикално. При кацането беше “забавно”, защото импровизираната площадка бе покрита с над 2 метра сняг и пилотът направи няколко маневри за отъпкване, докато шасито на хеликоптера (тип шейна) се зарови стабилно в снега. Когато всички бяхме навън, заели безопасна позиция, коленичили под перките на машината, пилотът започна леко зигзагообразно издигане, за да се изрови от снега, което си бе стряскащо, защото края на шейната буквално ме докосна.
В момента, в който хеликоптерът се отдалечи, настъпи неописуемо спокойствие и тишина. Чувствах се като господар на света, където и да погледнех имаше отвесни склонове и някак се бях слял с планината.
След като водачът се увери, че сме готови за тръгване, започна най-невероятното изживяване – спускането в дълбок сняг по места, където никой не е минавал от седмици. Това нещо не може да се опише – трябва да се пробва. С две думи – чустваш се като Бог.
В долнача част спускането премина в гора. Kарането mежду дърветата бе доста различно, защото “коридорът”, по който минавахме бе около коритото на замръзнала река. Там линията ми на спускане мина над гoляма скала. Спрях и направих принудителен скок-свличане. Падането бе поне 2-3 метра. Приземих в дълбок сняг, което ме предпази от контузия. Изненадата беше, че бях на сантиметри от дълбока дупка (около 2 метра), образувала се под скалата, тъй като там нямаше как да падне сняг.
Този ден направихме 10-12 полета с хеликоптера и според отчета, който ни дадоха – 8300 метра вертикално издигне. Накрая бях изключително изтощен, но доволен, че се справих.
За да издържиш цялата седмица ти трябва сериозна физическа подготовка. На сноубордистите често ни се налага да ходим, когато няма достатъчно наклон. Дори 20 метра ходене води до голяма умора, тъй като потъваш до над коляно при всяка крачка.
Скиорите определено имат предимства на равното, но пък при паданията, често се случва ска да се зарови под снега или да се спусне много надолу по склон (стоперите не работят в мек сняг). Така веднъж при едно брутално падане ската на Алек излятя 200 м надолу и, ако не беше бързата реакция на Ларс, вероятно нямаше да я открием.
Слава богу седмицата премина без инциденти и травми. Бяхме подготвени физически и спазвахме инструкциите за безопасност, което е задължително, ако искаш да се завърнеш вкъщи здрав.
Именно подготовката е нещото, което прави това преживяване много повече от една седмица приключения в дълбокия сняг. Всъщност ако не си подготвен физически свободното каране се превръща в мъчение. Естествено имаш избор да останеш в хижата, както между другото правеха доста американци. Обаче едва ли това е нещото, което искаш, когато си пропътувал десетки хиляди километри със самолети, автобус и хеликоптер – да лежиш в стаята, защото се чустваш като пребит. Определено е по-добре да си по снежните склонове, където планината е само за теб и твоите приятели.
И дори да не си скачал от хеликоптера (както във филмите) си направил голям скок в живота си извън зоната на комфорта. Скочил си до място, където се чустваш истински жив.
И си тръгваш с чуството, че си постигнал нещо голямо – победил си страховете си!